Цели, цена, цялост и ценности

Прекарваме седмици,месеци, години, а защо не и целият си живот в търсене. По отношение на тренирането това може да се отнася за ‚перфектната програма‘, или ‚най-добрият хранителен режим‘. С времето все повече се убеждаваме, че абсолютна истина не съществува. Много неточно и повърхностно би било да се опитваме да налагаме един и същ модел на работа с различни хора. Шаблонния подход има много повече недостатъци, отколкото преимущества. Освен това, няма как да наложиш на някого нещо, което не му пасва на същността и не му носи позитиви. В този материал няма една Истина, защото тя е различна за всеки човек и не мога да ви предложа това. Обаче със сигурност ще получите храна за размисъл.

В статията използвам определения и картинки, които не искат да обидят никого, а просто служат най-добре за да илюстрират това което имам предвид. Ако някой се разпознае – още по-добре за него. Справките с реалността, макар и болезнени, са най-хубавото нещо което може да ви се случи.

Цел
Замисляте ли се някога защо тренирате? Защо отделяте време и ресурси на това нещо? И преди да си отговорите ‚Защото се чувствам добре‘, поровете по-дълбоко. Със сигурност се чувствате по-добре когато се движите. В общия случай обаче това е просто следствие. Кое ви движи? Източникът на мотивация се променя доста често без да се замисляме. Тренирал съм с мотивацията да стана професионален спортист, или искайки да изглеждам по-добре. Понякога ме е движело желанието да се докажа на някого, а друг път – желанието да се чувствам физически здрав и нищо да не ме боли. А какви са вашите цели? Какво искате да постигнете с това че се бъхтите в залата? Кое е крайната цел на вашето пътуване?

Цена
За цена често сме свикнали да мислим като цифрово изражение на парите за физически продукти. Влизате в магазина, избирате какво да си купите, отивате на касата и заплащате. Доста очевидно. За жалост, в живота не е толкова лесно. Етикети с цена няма. Обикновено разбираме колко (и какво) сме платили доста след като сме получили желаното. И твърде често усещането е за студен душ и въпросът „Какво по дяволите направих?“ *. А всяко нещо си има цена, която често не си струва.

Alt

Вземете например „ЕГО маниакът“. Его маниакът е доста корав индивид. Способен е да вдига немалко килограми, и за жалост се възползва от това си умение всеки път в който стъпи в залата. По някаква причина той смята че вдигайки по-голяма щанга е нещо повече от малко по-слабите си колеги в залата. Единственото му желание е да успее да изпълни движението с определено число на лоста. Проблемите на Его маниакът са видими за всеки човек, който поназнайва малко за тренирането. Мобилността на индивида е сведена до минимум. Като следствие, техниката на изпълнение на упражненията е с компромис, който никой не нарича допустим. В комбинация с гореспоменатите ‚немалко килограми‘ на щангата, его маниакът страда от болежки. Кръст, колене, лакти – каквото и да е. За него това е нормално, защото това означава да си силен. Его маниакът е платил със здравето си и дори не го знае.

Ценности
Ако в един момент осъзнаем, че без да сме професионални спортисти ** жертваме здравето си, за да имаме постижения в залата, които нямат никакво значение в реалният свят, би следвало да се замислим за ценностната си система. Наистина ли това да дръпнем Х килограма тяга си струва болките в кръста? По-важно ли е колко вдигаме, а не как се чувстваме? И тук не става въпрос, че не може да вдигнем 250 тяга без да ни боли кръста. Става въпрос да преосмилим подредбата на нашите приоритети. Най-добре да го направим, съзнавайки че тялото което имаме, ни е за цял живот. Както и че не всичко е обратимо, а за нещата които са, пътят е дяволски дълъг и трънлив.

Alt

Говорейки за ценности, няма как да не обърнем внимание на „Дамата с кантара“. Обикновено дамата решава да промени тялото си, за да се чувства по-добре. За нещастие, стереотипът на съвременното общество я кара да използва кантара като най-ясно измерение за състоянието на тялото си. Което е меко казано абсурдно впрочем. Дамата с кантара мери теглото си, вижда определена цифра, запомня я, и решава да промени навиците си. Подлага се на популярен хранителен и тренировъчен режим, който всъщност засилва катаболните процеси в тялото й, увеличава стреса и продукцията на кортизол, вследствие на което тялото решава да позадържи вода и/или мазнини. Дамата с кантара повтаря меренето на тегло. Ако цифрата е надолу – е щастлива. Независимо че може да е загубила част от така или иначе малкото си активно тегло, че се чувства изцедена като парцал, или че хората смятат че страда от недохранване. В другият случай вижда +Хкг (което не казва общо взето нищо) и изпада в лека до среднотежка депресия заради липсата си на прогрес. Впоследствие посяга към най-шоколадовите десерти в магазина и с тъга в сърцето заключва „Няма смисъл да опитвам“. Дамата с кантара има странни ценности. Определя като най-важно отношението й с гравитацията***. За нея е по-важно как изглежда СПОРЕД ОБЩЕСТВОТО, а не как се чувства тя самата. Измерва прогреса си в число, а не в обективни усещания как се чувства, как изглежда и колко енергия има.

Цялост
Ние, хората обичаме да правим нещата в които сме добри. Имаме склонност да отбягваме онова което ни кара да се чувстваме начинаещи, неможещи или слаби. Има малки изключения в това отношение, но хората които търсят прогреса по този начин са много, много малко. Отражението на тази тенденция в тренирането е, че несъзнателно се специализираме. Правим онова, в което сме най-силни, защото се чувстваме добре от факта че нещата ни се получават. Естествено, страним от слабостите си, което само ги затвърждава. И се получават парадокси като това някой да бута 150 лежанка но да не може да си вдигне ръцете над главата. Специализация означава да се опитваме да постигаме високи резултати в една единствена област, оставяйки на заден план всичко останало. Човешкото тяло е устроено да може да бяга, да се катери, да хвърля неща, да вдига тежко, да носи, да скача, да плува.. Дори не искам да започвам с броят на спортовете, които може да практикуваме. И тук отново ще опрем до ценностите ни – по-важно ли е да бъдем по-добри от всички останали в обкръжението ни в едно нещо (но всъщност да сме на нивото на 12 годишните, които тренират същото), или искаме да сме способни да практикуваме възможно най-много активности безпроблемно. Специализацията е за професионалистите. При толкова ‚бонбони в кутията би било лудост да си взимаме само един.

Лична история
Материалите в сайта винаги идват след като получим вдъхновение да споделим през какво сме минали, и до какви изводи сме стигнали покрай това което правим. Затова не пишем често, но пък пишем от сърце. И никой материал не би бил завършен, ако не споделим личният си опит. Наскоро имах желание да се подготвя добре за състезанието по щанги на 15-ти декември. За целта отделих 6 седмици, в които вдигнах обема на тренирането, като ходех в залата по 5 пъти седмично. Доста килограми минаха през ръцете ми, и със сигурност успях да си вдигна постиженията. Останах доволен от представянето си. Но реално какво се случи?

Чувствах се изморен. Често бях раздразнителен от малки неща. Нямах достатъчно енергия да се прекарвам пълноценно времето си с кучето и близките си. Започнаха да ме болят коленете и понякога гърба. Издръжливостта ми спадна драстично. На няколко пъти отказвах на приятели да отидем да поиграем футбол или тенис, защото бях смазан. Иначе казано ‚прегорях‘, а всички хора които ме познават биха ме определили като ‚онзи дето непрекъснато тренира‘.

Горе споменах студен душ, и ‚събуждане‘. Постигнах 2 лични рекорда (което е около на 60% или няколко милиона светлинни години от световния рекорд) и си вдигнах постиженията с между 5 и 10% на движение. Имах цел и платих цената на това да пострада личният ми живот. Заслужаваше ли си? За постиженията – не. За да се роди тази статия – да. Оттогава смятам че съм пренаредил приоритетите си. Конкретни цифри не гоня. Тренирам защото ми е забавно. Опитвам се да страня от специализацията, за да си позволя да мога да правя каквото ми се прави, когато ми се прави. Закъснял съм с 10 години да стана професионален щангист. Не е нужно да гоня сенки.

Обобщение
Его маниакът и Дамата с кантара не са лоши хора. Обаче от моята гледна точка правят някои неща неправилно и най-вече несъзнателно. Защото за да жертваш здравето си, за да получиш нищо незначещи цифри като резултат, трябва да си неразумен.
Защото какво ако използваме тежестите за да тренираме, а не просто да ги вдигаме?
Какво ако тренираме, за да изградим характера си, а не да се сравняваме с околните?
Какво ако приоритизираме техниката пред големината на щангата?
Какво ако Дамата с кантара забрави цифрите за момент и се опита просто да се харесва повече и да се чувства по-добре?
Какво ако не гоним цифри, а се опитваме да се радваме на движението?
Какво ако... Допълнете сами.
Всеки ще намери отговора за себе си. Но понякога просто е нужно да си зададе правилните въпроси.И не на последно място –ориентирайте целите спрямо нуждите си ,а не спрямо егото.

*Това всъщност е по-добрият вариант. Демонстрира някаква степен на осъзнаване, което няма как да е нещо лошо.
** На професионалните спортисти се плаща за да поставят постиженията пред здравето си.
" И не забравяйте - някъде някой ученик загрява с вашето лично постижение."
*** www.fitnessblender.com